Човекът
ЧОВЕКЪТ
На баща ми
Тръгна от черния пещерен мрак
непохватен и груб, безезичен.
Тръгна приведен по тази земя
с орисията вечно да скиташ.
Мина през огън, вода и на съд
божества те изправяха често,
с поглед проникнал далече, отвъд
Богоугодното и Богоизвестното.
Мигове бели и пъклени дни,
върхове и отчаяни бездни –
сигурно още по пътя вървиш
след плача, че нареждаше песни.
След пръстта, че поникваше бързо,
коленичил изправяше стан и
затова, че във себе си дръзна
да погледнеш с око безпощадно.
Времето няма окови над теб,
вечно ще скиташ, на вечност обречен.
Но си мисля за онзи човек,
от товара на дните притиснат,
как, приседнал, чака сетния си ден
в голямата и празна селска къща -
с напукано от самота сърце
и със ръце, родени да прегръщат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Веселинов Всички права запазени
