Човекът с цигулката
Там, на пейката, в близкия парк,
двама просяци тихо седяха.
Бе единият дрипав и стар,
и в очите му сълзи блестяха.
А пък другият, малко по-млад,
бе прегърнал другаря по орис.
Мършав беше, измъчен от глад
и с живота бе спрял да се бори.
Тъй, навели безмълвно глави
си споделяха общата болка.
Само в празните вече очи,
колко сълзи напираха, колко?!
После старецът шепнешком
свойта драма в живота разказа.
Имал мила съпруга и дом.
Имал син, на когото се радвал.
Всичко имал – професия, чар.
Цигулар бил. Е, не Паганини,
но пък свирел с душа и със жар.
Всички стихвали щом той засвири.
Но се случила страшна беда.
В катастрофа загубил жена си.
Счупил крак, счупил дясна ръка,
но останал жив милост да проси.
Че сакати не свирят концерт…
А синът своя старец натирил.
Де, що имало, всичко му взел,
разпродал и заминал в чужбина.
Само малкият, кожен калъф
и ненужната вече цигулка,
стар чадър, да го пази от дъжд
и едно черно палто с качулка
му останали дар от сина,
да му спомнят щастливото време…
А сега само чакал мига,
Бог душата му грешна да вземе…
Притъмня, скоро дъжд заваля.
В парка два силуета се свили.
А в мъглявата нощна тъма
сякаш нежна цигулка засвири…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Керанка Иванова Всички права запазени
