Чудеса и съкровища
Той бе чуден човек. Моят дядо.
Аз почти не разбирах думите му,
но напъвах се в слух, кротко сядах
и повтарях наум всичко чуто...
Беше спретнат помоему, старец.
(Е, разбира се с помощ от баба.)
Тя го хокаше с "готованец си"
щом поднесеше чорбата и хляба.
Ала той я обичаше цялата!
По суровому, груб, недодялан,
тъй по мъжки. Не се обясняваше.
Със ръцете говори. И дава...
Аз обичах тъй свидно и двамата
и обичам ги днес и завинаги,
но увѝ, тях отдавна ги няма,
а ме мъчи вината на живия...
И минават през мен тихи спомени.
Малка болка изливат очите ми.
Не поливах с любов мойте корени,
а ме пазеха с клони, разлѝстени.
Моя дядо бе чуден човек,
а пък баба ми беше съкровище!
Не прокопсах, че станах поет,
но от тях се научих на обич!
©тихопат.
Данаил Антонов
02.08.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
