diesto (Данаил Антонов)
1039 617
4.08.2023 г., 15:44 ч.

Чудеса и съкровища 

  Поезия » Философска
240 2 3

Той бе чуден човек. Моят дядо.

Аз почти не разбирах думите му, 

но напъвах се в слух, кротко сядах

и повтарях наум всичко чуто...

Беше спретнат помоему, старец.

(Е, разбира се с помощ от баба.) 

Тя го хокаше с "готованец си" 

щом поднесеше чорбата и хляба.

Ала той я обичаше цялата! 

По суровому, груб, недодялан, 

тъй по мъжки. Не се обясняваше. 

Със ръцете говори. И дава... 

Аз обичах тъй свидно и двамата 

и обичам ги днес и завинаги, 

но увѝ, тях отдавна ги няма, 

а ме мъчи вината на живия... 

И минават през мен тихи спомени. 

Малка болка изливат очите ми. 

Не поливах с любов мойте корени, 

а ме пазеха с клони, разлѝстени. 

Моя дядо бе чуден човек, 

а пък баба ми беше съкровище! 

Не прокопсах, че станах поет, 

но от тях се научих на обич! 

 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

02.08.2023

 

© Данаил Антонов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздрави за стихотворението, diesto (Данаил Антонов)!
  • Страхотен стих си написал.

    "По суровому, груб, недодялан,
    тъй по мъжки. Не се обясняваше.
    Със ръцете говори. И дава... "
  • Дани, добре, че ви има поетите, та да ни напомнят за баба и дядо, когато вече ги няма - стожер и пример на семейството.
Предложения
: ??:??