Сипах си мислите крилати във чаша,

за теб са всичките – изпий ги на екс.

Ти май не очакваше, а дълбоко в душата

се кипрят чувствата и ме измъчват до днес.

Все очаквам деня най-капризен,

когато ще погледнеш усмихнатите ми очи.

Сънят ми окапва, от сълзи пронизан е...

Преглъщам и в устните горчи ли, горчи...

Банално-красиво, инак не мога

да се отърся от всички тези мечти.

Наивна е вярата,  че щом си избягал,

ще престана да те желая, нали?

Правя опит всеки миг да забравя,

тази илюзия да разбия на прах,

тя поне  ми диктува в поезия,

друго не искам - само да пиша.

Това е що съм призвана в жестокия свят!