цикъл "Луната върху мен повърна"
ПЪРВОТО ГО ПОСВЕЩАВАМ
НА МАМА - ЧЕСТИТ ПРАЗНИК:
Аз проклиням този тъжен свят,
в който тъжен ходя по земята.
Но радвам се на всеки цвят,
когато нощем мия се в росата.
И облаците черни аз обичам,
и смея се, когато дъжд студен,
усмихнат тихичко потича
от небето ледено над Моя ден.
Затуй сега не те проклинам,
че създала си ме и съм Тук.
Вървя по Мюлеровата си линия,
за да мога утре да съм друг...
Честито, мамо.
.!.
Дъждът затупка по стъклата,
нашари ги, а после спря.
Но аз съм запленен от красотата
само на една...
... капка...
.!.
Луната глътна моя ден
и черна нощ изака.
Тя повърна върху мен,
та да си виждам като акам...
.!.
В небето мътно луната горчи,
гледам звездите, излегнат на блока.
Толкова много самотни звезди,
увиснали в празна Вселена, жестока...
... И в мене е празно, луната кърви,
и моите очи стинат в мрака.
Небето е тъжно, когато вали,
а някой напразно на ъгъла чака.
.!.
... тръгнах по дългата линия
и стигнах дотам, където
Вселената, ледено синя,
изсмуква цвета от небето...
.!.
На прашния перваз на
прозореца в коридора - три
бързи драскотини в прахта,
направени с бързи нервни
движения на пръста на някой,
на който му се е гадело да на-
пише думи. Първата драскотина
значи БОЛКА, втората е ИСКАМ
ДА ВЗРИВЯ ЛУНАТА ИЛИ ПОНЕ
ДА СЕ ИЗАКАМ ВЪРХУ НЕЯ.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йордан Серафимов Всички права запазени
