Cветла надежда
От толкова думи забравих да пиша,
надеждата храни ме – залък по залък.
Ни зима, ни пролет е. Трескаво диша
светът ни човешки. И странно е малък.
Дошло ли е време да млъкнем – за малко?
На делникът сив да не сме мъченици.
Страхът е по-силен от егото жалко.
Да слушаме вятъра, градските птици.
А нощем самотни прозорчета златни
да светят по пътя на сива умора.
Луната да шепне човешки понятно:
Спомнете си, как е да бъдете хора.
Не ще ни отмине смъртта и изглежда
от люлката още в лицето ни диша,
но думи диктува ми светла надежда
и все ми напомня, че трябва да пиша.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Роси, Ангелче, благодаря ви! Извинявам се за закъснението, момичета!
-
Това е песен, с която всеки трябва да заспива! За да може насън да се срещне лице в лице с душата си, да надникне в нея и сутринта да тръгне с любов към света! Поздравления, Наде!
-
Прекрасно е, Наде!
-
Смуути, Робърт, Красе, благодаря ви!
-
супер си!
-
Тъкмо време, да спрем, да се вгледаме в себе си, да се огледаме наоколо, за да преценим какво искаме да вземем със себе си за утре. Много хубав и подходящ за времето стих
Поздрав! -
Живеем във странни времена, хората се критикуват, че прекалено малко четат и пишат, а също и прекалено много. Обществото е разделено на полюси. Затова човек трябва да пише точно колкото иска, и да каже, каквото има да каже - има хора, които имат нужда да слушат!
-
Всеки ден започвам отново и отново да пиша, Йоана. Почти 30 години не писах. Сега не спирам - всеки ден музата ме отнася нанякъде. Могат да си мислят, каквото искат - че съм скучаеща домакиня, графоманка, че го правя за слава и т. н. Аз знам колко дълго са спали думите в душата ми - пиша и ще пиша.
-
Интересна рамка на стихотворението:
От толкова думи забравих да пиша,
надеждата храни ме – залък по залък.
…
но думи диктува ми светла надежда
и все ми напомня, че трябва да пиша.
Сякаш някъде отвъд времето, в толкова малък момент, че чак незабележим, пишещият прописва отново. Но сякаш този момент за него е безкрайно дълъг. Някои хора се отказват, но на други им е заложено в сърцето да пишат, да творят, да разчупват рамки и в тях да поставят картини... Думите могат да бъдат полезни, могат да бъдат и вредни, и писателят, поетът се бори с тази задача - да намери правилните... -
Щурците не умират пишейки.
Разказват деветини бабите.
Живеят в всяка нота, дишайки,
животът звук, не е за слабите!
LY! -
Пиши, пиши-и-и-и, Щурче
Ах, подлудявай ни! Не спирай!
Макар да казват всички, че
щурците пишейки умират.
(всъщност без последния стих, макар че именно той в оригинала носи много добра поанта) -
Не, не си. Просто реагираш импулсивно. И аз теб!
-
Гале, Лина, Юри, благодаря ви! Искре, тъкмо си мислех, че ще ме "сръфаш". Кураж, приятели!
-
..."надеждата храни ме – залък по залък"...
Точно! Сърдечни благопожелания за здраве и вдъхновение. -
Пиши, Наде! Говори си с Луната и пиши, защото поезията ти е светла надежда, от която има нужда всяка душа.Поздрав и благословен ден!
-
Няма, Краси! Пак ще празнуваме. Светлинката в душите ни не може да угаси никой и нищо. Жилави сме. Благодаря ти!
-
Аз за "Светла вяра" на Дебелянов се сетих. Едно нетипично негово стихотворение. Сякаш го е писал Смирненски. Как имаме нужда от едно пролетно сгряване и повдигане на сърцата!
Сивите делници май съвсем ще превземат празниците. Пак с Луната си разговаряла. -
Тц. И след баня не съм светла, сенсей - от "скъпата боя" съм, по рождение. За другото - благодаря!
-
Като видях заглавието, викам си - Надежда след баня...
Сериозно. Мълчанието е край града. Тишина и покой.
Сега - който каквото има, да го каже. Още повече, когато го казва силно, хубаво, красиво, внушаващо някои идеи и помисли.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
