Cветла надежда
От толкова думи забравих да пиша,
надеждата храни ме – залък по залък.
Ни зима, ни пролет е. Трескаво диша
светът ни човешки. И странно е малък.
Дошло ли е време да млъкнем – за малко?
На делникът сив да не сме мъченици.
Страхът е по-силен от егото жалко.
Да слушаме вятъра, градските птици.
А нощем самотни прозорчета златни
да светят по пътя на сива умора.
Луната да шепне човешки понятно:
Спомнете си, как е да бъдете хора.
Не ще ни отмине смъртта и изглежда
от люлката още в лицето ни диша,
но думи диктува ми светла надежда
и все ми напомня, че трябва да пиша.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
