Дъждовно цвете
Косите дълги… светъл махагон,
а кожата ѝ – млечна, с три лунички.
Три нежни полумесеци живот,
докоснали гръдта като въздишки.
Тя носи някаква дълбока скръб.
Виновно ли е тънкото ѝ було,
ревниво скрило тази знойна плът
ухаеща на млада лавандула.
Ала на връх нощта на Еньовден
го срещна… сякаш стъпи на жарава.
Мълвата шепнеше, че е сгоден…
Полъхна вятър с писъкът на гарван.
Развя се ризата като крило
И всеки мускул беше от стомана
И падна гръм. Не беше за добро.
Въздъхнаха пожарите на ада.
Отрони стон моминската уста,
а булото политна с ветровете
и там, под ударите на дъжда,
в ръцете му разцъфна като цвете.
Смирил пороят дивия си гняв
свидетел бе на нещо тъй красиво,
какъвто може да е само грях
с вкусът горчив на истинска невинност.
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
