Преглъщам накриво поредната доза унилост.
Засяда на топка и в гърлото ми се забива,
а нямам сълзи, та поне да отмия следите
от гняв и безсилие, легнали под очите ми.
Да ровя със пръсти във ланския сняг съм проклета
(тревата отдолу е рядка и смачкана, клетата...)
До идната пролет безкрайно далече е времето
и влача обречено на страховете си бремето.