С токчета като забавен секундарник,
отмерваше мисли самотник в нощта.
Луната с око го държеше на мерник,
но той не бе тук, а далеч в пустошта.
Вървеше тяло, нужно на земята.
Душата бе в ада за пореден душ.
Стискащ шепа лято, което помята-
черно-бял живот, нарисуван с туш.
Не беше бездомник, а бездомен.
Как да легне насред път?
Пресъхналият кладенец виновен
да моли трябваше за кой ли път... ...