Да нямаш майка
Той никога не беше казвал "мамо"
(за него тази дума беше чужда)
Роди го и умря - като пиано,
в което няма ритъм - и пропуща...
Дори очите му не помнеха лицето,
което се усмихна - но веднъж...
Погреба майка си дарила му сърцето
(едва на ден, той беше вече мъж...)
Баща му го приспиваше със песни
(разказваше за обич и мечти).
И нейде там във миговете тесни
едно дете растеше - без сълзи...
Вятърът прелистваше години
(белязани със кървава печал)
Сплотени бяха чуждите роднини
и смисълът за щастие - по-цял...
Но той никога не беше казвал "мамо"
(така и не поиска да го каже)
Небето над очите е голямо -
и тя е там - а той ще я разкаже...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислава Димитрова Всички права запазени
