Да подпалим тишината!
Удавих се в усещане за грях,
във бурните води на паралела.
Аз слабостта в сърцето си прибрах,
но не разбрах, че съм безумно смела.
И някакво завихрено поле,
родено от преглътнато мълчание,
събира днес в почернено котле
словата, неотронили признание.
Аз знам, че ти говориш в тишина,
а аз я будя и прегръщам риска.
Събличам гордостта си на жена,
безпаметно в мечтите си те искам.
Защо ли да прикриваме от срам
това, което слабост се нарича?
В душата си човек остава сам,
ако на глас живота не е сричал.
Създаден и отречен след това,
той вече е за живия излишен.
Не те ли умори до смърт това
притворство на изкуственото дишане?
10.07.2019
Ади, благодаря за вдъхновението! ❤️
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
