Дали ще се загубим заедно отново
и пак ще се преплитат копнение и страх -
етерни листа вдън кладенеца на ума ми ?
Всичко е едно сега,
което сбъдва само пропаста ми,
която ще наричам с всички имена.
Зловещината лъхаше от теб
и пак те преумирам:
дишам всички свои смърти,
защото въздухът е суеверие.
Зелено - сива призрачееш
в безкрайно утаяване,
което е и мое - както всяка чуждост,
и всеки нощен блясък по асфалта
е по - живеещ от всяко наше съм.

Дали ще се загубим заедно отново -
всичко, което не беше там
припява и заклина.
Разпилява ме из стъкления прах
на сънно тъмно обаяние
(питие, в което винаги потъваш).
Естествено, ще се загубим,
ще се загубим в унеса
на безпощадната безсмъртна трезвост,
в пътеките на Божието затъмнение.
Ще се загубим там, където полъхът е досег,
където винаги сме обитавали -
в покрайнините на днешния си бледен мир.
Към извора на най - блажената тревога.
Не казвай радост!
Нека бъде отчаяние:
когато спрем да чакаме,
тогава ще сме стигнали.
И заедно ще се изгубим.
Долавям тържеството:
светът - ненамираем.

Да се загубим.Да скитаме към себе си.
Спри кръга на стаята -
празнувай мен!