Събирам се в прашинките
полепнали в тънките ти бръчки
и се превръщам в гънка на смеха...
Отразявам се в тънкоструя светлина
по паважа под безбройни стъпки.
Бълнувам че някъде – където и да си
си спомняш някакво начало
началото на “аз и ти”
И тръгваш по едни следи
порязни, в строшено огледало
Тънка струя ... ти вървиш
и газиш смело в кръвта,
но не умееш да кървиш...
Далече си, за да те стигне,
летиш над всяко стъкълце,
в което се раздирам аз.
Да, няма как да разбереш
за болката,
когато неумееш да обичаш...