Дано
Нощта мълчи, а аз говоря в мрака.
За нечии ръце, нозе, коси.
Луната уморено ме изчаква,
навярно ще започне да вали.
А аз повтарям... Слушат ли? Едва ли.
Звездите ще въздъхнат на отиване,
а слънцето дори ще ме погали,
когато стане време за прибиране.
И облаците бързат отегчени,
и никой не разбира на света,
че толкова самотно е във мене,
без допира на твоята ръка.
И спирките навярно са заети
със своите задачи и дела,
или не знаят нищичко за тебе...
И няма те, а страшно съм сама.
И хората се раждат и обичат.
Животът продължава да е песен.
Врабчетата на въздуха се вричат,
а аз ги питам - знаят ли къде си?
Денят не отговаря на молбите ми,
а вятърът извива се студено...
Не мога да забравя за очите ти.
Дано да мислиш мъничко за мене...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариета Караджова Всички права запазени
