Дано
Нощта мълчи, а аз говоря в мрака.
За нечии ръце, нозе, коси.
Луната уморено ме изчаква,
навярно ще започне да вали.
А аз повтарям... Слушат ли? Едва ли.
Звездите ще въздъхнат на отиване,
а слънцето дори ще ме погали,
когато стане време за прибиране.
И облаците бързат отегчени,
и никой не разбира на света,
че толкова самотно е във мене,
без допира на твоята ръка.
И спирките навярно са заети
със своите задачи и дела,
или не знаят нищичко за тебе...
И няма те, а страшно съм сама.
И хората се раждат и обичат.
Животът продължава да е песен.
Врабчетата на въздуха се вричат,
а аз ги питам - знаят ли къде си?
Денят не отговаря на молбите ми,
а вятърът извива се студено...
Не мога да забравя за очите ти.
Дано да мислиш мъничко за мене...
© Мариета Караджова All rights reserved.
