Дано се хване корена...
И в лудостта си – тръгнах по снега
и мислех, че ще стигна до кокичето,
в наивността си – тъй и не разбрал,
че думи две са, някога ... обичам те.
Но щом достигнах-страшната гора,
дочух ги... гласовете-на човеците,
сечаха бързичко – без капка жал,
какво за тях пък значеха дърветата.
Уплашен бях – сред студ и зверове,
навярно, туй е пътят към отвъдното,
как ще пребориш - само с две ръце,
могъществото и гладът на хищника.
А стана чудо. Или пък прозрях. Те,
раните ми–да не са от хората? Щом,
няма кръв! Виж, белег от камшик. Е,
може би не ти понася – словото им?
Обаче, пак–май в плен на младостта,
повярвал съм-Те също искат Пролети
и Любовта почитат. Не! А, във олтар,
са съградили - пошлите си помисли!
И днес вървя – там - в същата Гора!
Но няма хора! Срещам само спомени.
Природата - уж, казват... е Добра...
А, идните – дано се хване корена им...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Колев Всички права запазени
