И уча се отдавна да летя,
крилете мои – с восък залепени,
не стигат нови слънчеви вселени.
Душата ми полита, само тя.
И думите цъфтят, като цветя,
килим постилат, даже и да падна,
Дедаловата орис безотрадна,
на себе си все някак да спестя.
Но все съм от съмнения обзет,
къде отивам, колко ми остава,
дали все още бяла е, такава,
каквато помни старият поет? ...