Дано те стигна, лястовице бяла
И уча се отдавна да летя,
крилете мои – с восък залепени,
не стигат нови слънчеви вселени.
Душата ми полита, само тя.
И думите цъфтят, като цветя,
килим постилат, даже и да падна,
Дедаловата орис безотрадна,
на себе си все някак да спестя.
Но все съм от съмнения обзет,
къде отивам, колко ми остава,
дали все още бяла е, такава,
каквато помни старият поет?
Невижданата птичка досега,
дали ни носи обич и надежда
и като всички други ли изглежда,
или е почерняла от тъга?
Дали ще смогнат моите крила,
да я настигнат някога в небето,
или ще падна някъде, където,
дори и в светъл сън не съм била?
Каквото отреди ми ориста,
това ще бъде, щом крила е дала,
дано те стигна, лястовице бяла,
след хиляди изписани листа...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
