Де чукаш, то там се и пука
Уж бе юни, а жегата тежка,
липов цвят и пчелички безброй,
аз – колибри, в копринена дрешка...
Отведнъж се изсипа порой!
Но съм дама и: — Мама му стара! -
си мърморя нещастно без глас,
изведнъж отесня тротоарът,
господинът – живеещ до нас,
като слязъл от модната писта,
лъснат, бръснат... Абе – манекен.
Мене гонят ме дяволи триста!
А подгизнал тежи сутиен.
Колко нощи не спах и въздишах,
колко клечки кибрит изгорих?
Вече листите свърших – да пиша,
за съседа поредния стих.
А сега съм подгизнала врана,
хм, колибри, но сгазено с влак.
Още утре гората ще хвана,
да не срещам съседа си пак.
Да ми бъде за вечна поука,
че без дрипите пак съм си аз,
но де чукаш, то там се и пука,
щом с закона на Мърфи си в час.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
