Дебела ли съм, мили?
Всеки ден го питах безпощадно.
Не пропусках. Няма празна утрин. Да.
И задавах го директно и на гладно.
За да няма време за лъжа.
Той много ме ценеше. Всеобхватно.
И виждах как ме мереше с ръце.
Лудувахме... Беше си приятно.
Но истината чаках. От първото лице.
Отлагаше за малко. За закуска.
(Намерил Глухата да моли за бекон!)
Отблъсквах го с тигана. Не допусках
заобиколни мрънканици в моя дом.
Отлагаше повторно. За да бръсне
опънато от недомлъвчици лице.
Но аз, по-бърза и чевръста,
тиктаках по халат с разперени ръце.
Капитулирал в търсенето на чорапи,
издебнах го и с устни на ухо
зададох си свещения въпрос, отхапан
от многото мои "Как?" и "Защо?"
- Дебела ли съм, мили? - и се проснах,
готова бях за варианти два.
А той, загубил сили, запустосва...
Но смее ли да каже "Да".
Поглежда ме, преглъща и отрежда.
(От букви някакви зависи му деня.)
– Но, мила, ти си ненагледна
и най-слаба на света!!!
(Да бееее, да!:))))
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ниела Вон Всички права запазени
. Поздрави.
Сами си го търсите жените с такива въпроси и после ние сме ви виновни, че сме откровени
