Изчакай утрото на смелите.

  Изчакай, да превземат болката ми

   и никога няма да погледна дъжд.

   А дъждът падаше нежно над града,

   породен от внезапна нужда,

   сляпа ярост, страст, транс-разум,

   съвършенство... абстрактност,

   мета-тишина... огледално виждане,

   пулс, прах, мозъчен форсаж,

   усет в упорство...

   корони, кораби и божества,

   усмивка под раните, очи

   които поглъщат... съзнания,

   кръвосмешение на миг, ангели

   паднали в руните, хълмове и падини...

   Почакай, възприятия да призоват недрата,

   цветя от пясък, рози на изгубени царе... и царства.

   Чакай да откраднат всеки спомен

   и няма никога да чуя вятър.

   А вятърът блуждаеше наоколо в полята,

   някак безпризорен вятър,

   въплътен в трептене чуждо, волен ястреб в странно ято.

   Ездачът... в деликатният блясък на мълнията,

   полет с призраци... в безоблачност,

   мимикрии проклинащи, грях адов в седемте,

   смях, страх, дифузен ужас, лудост, чудо, блуден ек,

   ефект на близост... до убиец, сила, минало завинаги...

   скицирани луни в слънца от хлад,

   къс място, полунощи, шир, кървящ всемир... безгласен,

   опасност... плам в сънитите лъчи, отровна памет,

   завист, необятна... хватка от изящност,

   краят... в погледите спящи, още... нощи,

   още... нощ е.