Денят
По утрото се плъзга моят ден
и бавно слиза на земята.
И по килима розовочервен
той стъпките към нас премята.
Със побеляло слънчево око
простора цял развиделява.
От облаци съшитото сако
в небето стройно го вталява.
И жари жадната за слънце гръд
в зелена пазва на земята.
И в крачката - измерена със прът,
лъчите ръси по полята.
На запад тръгва той по своя път
и в дрехата на ход пораства.
И в залеза червен зад оня рът
пожара огнен се разраства.
И удължени сенките лежат
в треви от слънце уморени.
А бързащите птици пък кръжат
под облаците зачервени.
Денят умира бавно във нощта
и няма да се върне вече.
Но друг след него пали си свещта
и носи розово елече...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Апостолов Всички права запазени
