Денят, във който ...

Денят, във който ...

О, как искам всички дни
да бъдат като този:
зелената вълна да хвана
и липсата на тежък трафик,
петднадесет минути
преди насрочената среща
да паркирам,
и в първия изпречил се
салон за красота,
без запазен час,
фризьорката да ме приеме
и докато ме подстригва,
първи номер,
да си говорим с нея за любими филми!
Тя, за "Девет седмици и половина",
аз, за онзи неувяхващ кадър в "Амадеус",
на играещия с ноти Моцарт,
върху билярдна маса,
с топка метроном.

- Да бяхте влезнали с колата вътре!
- Да бях актьора Белмондо, да вляза,
  но не съм.
  Обаче да Ви кажа
  и така ми е добре,
  защото се харесвам,
  когато се погледна
  в огледалото
  пред мен!

О, как искам всички дни
да бъдат като този:
с метрото под земята
и после пет минути пеш
да стигна пак до третия етаж,
където свои филми прожектирам,
и където най-накрая да открия
онзи кадър, в който виждам
нещо истинско и хубаво за мен,
и да знам, че никой, никога
от тук нататък няма сила,
радостта от тази истина
да помрачи!

Освен самият аз.

   Освен
             самият аз.

Денят, във който
всяка стъпка е на място,
всяка мисъл е прегръдка,
всяко вдишване растеж!

Денят, във който
всеки звук и светлосянка,
всяка стотна от секунда,
всяка песъчинка, всеки атом,
изобщо всичко, 
до най-неразличимия градивен елемент,
са част от нещо
много по-голямо и красиво,
от самия мен!

Денят, във който се усмихвам

жизнерадостен
като дете,
пред купа ягоди във юнско утро,
защото зная с цялото си същество,
отвътре засияло:
докъде
с метрото може да се стигне!

© Иван Бърдаров 2019. Всички права запазени.