Дете на Сиатъл

Дете на Сиатъл

(на Крис Корнел)

Така се оказа накрая.
За теб, когото видях 
на сто метра пред мен,
сред хора възторжени
и от когото попих всеки звук,
под ситния пролетен дъжд,
в изпълнения до краен предел
античен амфитеатър - 
за теб плаках накрая,
както за никого друг досега.

Плаках за теб,
дете на Сиатъл!

Два часа под душа не стигнаха,
да удавя сълзите,
два часа разходка на слънце и вятър
не ги изсушиха,
два дни в безтегловност
не свалиха и грам от теглото им.
Изплаках реки, а стъпвах
все едно съм кацнал
на твърдата част
от планетата Юпитер.
Вече втора година и пак има моменти,
в които скръбта отново ме сграбчва,
в своето менгеме безпощадно
и се питам, защо?
Защо тъгувам за някого, когото въобще не познавам,
с когото една дума на живо
не съм разменил,
чиито текстове,
макар и от песни любими,
така и не смогвам
наизуст да запомня
и единствено само,
гласът му единствено,
изтръгнат от всеки мускул и вена,
от всеки сноп алвеоли,
от всяка клетка нищожна,
гласът му в мен резонира,
като камертон сочещ верния тон.
Мелодия, ритъм и глас, се оказват
напълно достатъчни,
за да повярваш на някого,
за да стане твоят герой,
твоят по-голям брат
и е толкова тъжно, че го разбираш,
едва след безвъзвратния край,
три дни след средата на май,
по обяд!
А само година по-рано,
не исках да свършва,
нито ситния пролетен дъжд,
нито концерта.
Беше неземно красиво,
беше вълшебно!
Пя с глас, на който би завидял и Орфей!
Китара и глас, и понякога
в съпровод на
виолончело.
Беше вълшебно!
Плаках за теб,
защото и аз съм дете на Сиатъл,
защото във всяка моя клетка нищожна,
в мен резонират цвета и звука,
от онази градина,
която никога няма да видя на живо!

Така се оказа накрая.
Ти, непознатият,
от другия край на Земята,
когото харесвах как пее
и как композира,
ти си бил моят по-голям брат
и приятел,
моят ангел-хранител.
Никога няма да те забравя,
никога,
приятелю Крис,
защото как се забравя верен приятел,
защото и аз като теб,
съм дете на Сиатъл!

И ако в нещо наистина,
истински вярвам
това е, че никой не спира
след смъртта да живее,
докато има кой
да си спомня за него,
дори и да коства понякога
сълзи във очите
и болка
    в гърдите!

© Иван Бърдаров 2018. Всички права запазени.