Детството не се сбогува
Не я чакай пак - тя няма да се върне,
онова красиво, слънчево момиче,
което можеше вятъра да прегърне
и с венец от жълтурчета да тича...
Не я чакай, няма я онази,
която вярваше в неизпълними чудеса,
някой по детски сплетената плитка отряза,
с която припкаше в майските утра...
Не я чакай, тук, където оставаше
да играе и пее навред
и макар, че отпред две зъбчета нямаше,
да пее с гласче като мед...
Не я чакай в двора на баба и дядо -
със шарено сукманче - да къса цветя,
не я търси, с обелено коляно
да тича навън, усмихната, под дъжда...
Не я чакай в класната стая,
на първия чин до прозореца вляво,
да пише ту точка, ту запетая
и на някой скришом да подсказва...
Не чакай някоя смешка отново да каже
и да танцува в стаята сама,
не я чакай да прави замъци на плажа
и с бои да рисува пъстроцветна дъга...
Не я чакай, това дете умря,
детството тръгна без да се сбогува...
а така ми се иска за миг, ей така,
отново онова дете да се почувствам!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радослава Михайлова Всички права запазени