Още ли се кефиш на закуска,

смаян от чаровна голота,

и догде езикът ми препуска

и споделя твоята уста.

Трябва да римувам въжделения –

блян, мечти, надежди и любов,

като виждам тебе, опростения,

че за мен на всичко си готов.

Гледаш ми портрета в скъпа рамка -

няма изглед там да съм със друг,

и предлагаш ми като на самка:

„Взимай ме бе, ставам ти съпруг!”

Аз такива „философи” искам,

не вдървени да са, а от сой.

На закуска смело ги притискам,

иначе ще има „страстен бой”.

.............................................................................

Толкова посредствен стих,

пълен с графомански плам,

как пък точно аз родих ...

и червя се днес от срам...

... още си го търсиш, а?