Глупаво наивни, прекалено сънливи, скитаме ние из тоз мрачен град. Без идея, без причина. Само с надежда. Последното нещо, което и да не искаме, остава живо в нас. Без цел и без посока отново скитам из града. Но цветът на мойто нежно цвете, наречено мечта, започва вече да вехне. Листчетата на мъничката надежда падат и падат, и падат...  И когато всички си отидат, ще остане само споменът за моята градина. Върху живота ми пада само единствено сянката. Сянката на миража. Увяхна и това цветенце. Изпадаха и тези листенца. Така се случваше винаги досега. Нищо различно, нищо тъжно. Сега съм насред ледена пустиня, обсеяна с труповете им. Със сетния си огън ще запаля за вкоченените си ръце и пушека ще гледам как над тази прекрасна, ледена пустош извисява се. Пушекът е толкова красив. Напомня ми за миража, който, колкото и да бягам, той ще ме стигне. Колкото и да се крия, той ще ме открие. Когато димът се пропи в кожата ми, разбрах - това беше миражът, от който се опитвам да избягам. Бях забравила колко прекрасен бе. Не искам да бъда ничия пленница, но сили вече нямам. Отказвам да продължавам да се боря с ума си. Ела, дим, ти вземи ме, не искам повече сама!