Дневникът на един млад беладжия - 34
Не с една, а с трички вече се гордея.
Моите шестички! И една до нея
малко трудно взета, с минусче петица.
Вкъщи бдят над мене цели две орлици
и почти отличник Митето наричат.
Мойта Мери сутрин към дома не тича,
че съм станал, казва, внук на баба Койна.
Всичко вече имам аз - и обич тройна!
Именник ще бъда скоро и плете ми
втората ми баба, вечер да не дреме,
вълнени терлици със табан отдолу.
Казва: - Да не ходиш, Мите, тук на голо,
че у вас не слагат топли селски черги!
Уж модерно с плочки било, но айсберги
сякаш под краката чувстваш като стъпваш.
Майка ми за нея също се застъпва,
но терлици вече няколко оплела,
баба пак ги шари, сменя и модела.
- Златна си в ръцете, леличко добричка!
Виждам, че изплела вече си за всички.
- Нека и на Митето топли са краката!
Имен ден ще има, идва тази дата!
Право да ви кажа, мисля през октомври
този ден празнувам, но не знам кога е.
И защо ли трябва - майка ми я знае!
* * *
Ето че настъпи празникът ми вече.
Мама нов пуловер вълнен ми облече.
Снощи от белтъци правеше целувки.
Лъсна още вчера моите обувки
и, за да почерпя аз в класа децата,
сложи и бонбони с някаква позлата
в раницата моя. Тръгвам днес навреме.
Минах и приятел с мен един да взема.
Още от вратата втурват се момчета.
Радостно очите мои детски светят.
Класната наднича в пълната ни стая.
- Именника търся, да му пожелая
здраве, упоритост и добри оценки!
Имаш на художник, Мите, ти наченки,
ала тази дарба трябва да развиваш!
Аз се сещам снощи, че видях статива,
дето баба Мери с дядо е донесла.
Скрили го в килера, но открих го лесно.
Черпя със бонбони, вдигат шум децата.
Празнично ми става някак на душата,
а след часовете бързам аз за вкъщи.
Зная, че със трепет, там ме чакат също.
Дядо е паркирал комбито пред входа.
Да, събран е вече у дома народът.
Влизам пак на пръсти, да не ме усетят.
Майка ми ме чака и дуржи букета.
После ме прегръща: Я, до мойто рамо
ти порасна, сине, за година само!
Ролери ми дава дядо зад вратата.
- Аз видях статива!?... - Нищо, Мите, двата
дара са за тебе! - Мери обяснява.
Баба Койна също от дивана става
и с целувка връчва топлите терлици,
бършейки с престилка сълзи в криволици.
Бързичко обувам нейния подарък.
- Мите, я да видя, да не са ти малки? -
нейната тревога във гласа долавям.
- Точни са ми, бабо, няма да ги свалям
вече от краката твоите терлици!
Щастието пърха в мене като птица
и разбирам колко много обич, всъщност,
има избуяла в родната ми къща!
Е, апартамент е, даже е панелка,
но красива мисъл из ума се стрелка:
Щом като сред обич хората живеят,
няма да са тъжни те, а ще се смеят
и ще си помагат, и ще се подкрепят,
за да могат всички дружно да усетят
колко е различно в твоето семество
сговор да царува! (Баба казва често
тази непозната думичка.) Но вече
Митето я знае! Малкото човече
в мен порастна бързо - всеки го признава.
И, защото моят дневник заслужава
в книжка за децата той да се превърне,
аз ще съм доволен, тебе ако зърна
ти да я разлистваш, търсейти доброто.
Може мама, баба да четат, защото
буквите не знае всеки откривател.
Подпис в края слагам: Митко - твой приятел!
К Р А Й
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
