Дневникът на (НЕ!)беладжията -10
Спя на старинно легло със пружина.
Тука възглавките са с перушина.
Няма завивчици олекотени.
Стар е юрганът и обзцветен е,
но затова пък заспивам веднага.
Баба е станала. Аз се протягам.
Стъпил на чергите - стигам тавана.
Знам, че старицата още отрано
нещо замесила е за закуска.
Музика яка в слушалките пускам
и, замечтан, се замислям за Таня.
В къщата Вайбър и интернет няма.
Нашата връзка ще е с телефона.
Даже и той е проблемен в района.
Баба ми Койна готова е вече.
- Стана ли, момко? - облякла елече
в хладната сутрин, старицата пита.
- Хайде, измий си набързо очите
и да си хапнем от бухтите пресни.
Мисля, че станаха просто чудесни!
Аз не подлагам това на съмнение.
Зная отдавна и имам си мнение,
че чудеса със ръцете си прави.
Спомени вкусни у мен ще остави
тази женица, години натрупала.
Бухтичка топла с ръката разчупил,
бързо потапям във купичка с мед.
Баба говори ми: - Имам съсед,
кошери често си слага за паша
точно до горната нивичка наша,
дето бостан беше, помниш ли, сине?
Винаги, щом покрай къщата мине,
носи бурканите пълни и вика:
"Хубава дума и мед за старика
стигат му той до стоте да живее!"
Вадя парички да плащам - той:"Неее!"-
бута ръката ми и ме прегръща.
Имам медец аз, но празна е къщата.
Тези стени все мълчат, не говорят.
Малко останаха в селото хората...
Хапката беше уж с мед, а нагарча ми.
Леко прокашлям се, да не заплача,
че съм със цяла глава над жената...
После отивам да видя козата
с нейните яренца - бяло и сивичко.
Вече разбрал съм от баба, че дивичко
второто е, но добре че пък суче.
Стискам шишето, не съм се отучил
аз да им давам млеко с биберона.
Лесно това е. А там, под заслона
баба дървата за огрев е сложила.
Но да ги цепи старицата - може ли?
Стига ѝ дето животните гледа.
Виждам, че все по е немощна, бледа
става, снагата напред се навежда,
а пък видът ѝ болнав ми изглежда.
И затова - нямам време за чакане.
Докато падне довечера мрака,
всички дърва ще са вече нацепени.
Трябва помощник да види тя в мене!
Опитност нямам, но имам желание.
Мисля - това е добро основание
аз да докажа пред баба ми Койна
колко съм силен внук и отговорен.
Брадвата вдигнал съм, но е неточен
ударът или пък не е наточена
и не улучвам дървото в средата.
- Е, запознахте се вече! - жената
леко избутва ме да ми покаже.
Слаба е, болна и немощна даже,
но е спокоен и точен замахът ѝ.
- Виждаш ли? Леко разтваряш краката си
и се прицелваш в дървото пред тебе.
Силички нямам аз и разтрепервам се
още след първите удари, Мите.
Бързо задъхвам се, а пред очите
почват и кръгове да ми играят.
- Днеска съм тук и, дори да не зная,
ще се науча и ще ги нацепя.
Ти, ако слабост си вече усетила,
бързо прибирай се в къщата, бабо!
Тя ме поглежда, усмихва се слабо
и с нестабилна походка се скрива.
- Как ли си, бабичко мила, ти жива? -
чувам, проплаква сърцето във мене.
После изпъвам ръце и колене
и продължавам на труд да се уча.
Вежен, наблизо приклекнал, е кучето
дето ме гледа все още старателно.
- Днес ще приключа с това! Обезателно! -
казвам на него аз и продължавам -
Дума по мъжки, приятел, ти давам!
Следва:....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
