Дневникът на (НЕ!)беладжията - 12
Тръгваме рано. А баба, подквасила
млякото снощи, ми казва: - Сколасала
вече съм, Мите, след туй ще почивам.
Исках да пратя на Евито. Свива
ми се стомаха за вас, че изкуствени
са в магазина млеката, безвкусни!
- Зная, че мама ще му се зарадва!
Имаш дърва вече ти и не трябва
да се мориш и сечеш, бабо Койне!
- Ти ми помогна с тях, Мите, спокойно!
А пък и зимата вече избяга.
Пролет да властва сега се полага!
Вежен че тръгваме, също разбира.
Слънчево ъгълче в двора избира
и се изляга, с тъга във очите.
Знам - и на мен ми е мъчно, но скрита
гледам да бъде тревогата моя.
Комбито скорост набира в завоя,
скрива лицата им, после и къщата.
С дядо и с Мери в града пак се връщаме.
. . .
Мама я няма. Бележка ме чака.
"Митко, аз тръгвам. Не те и дочаках,
но във хладилника нещо съм скрила -
крем карамелче. Обичам те, мили!"
Знае отлично какво ми е вкусно.
Аз на фотоьойла ни стар се отпускам
и с нетърпение Таничка търся.
Не отговаря. Очите откъсвам
само за миг и дисплея ми свети.
- Тук ли сте вече? Знай, купих билети
и ще те водя следобед на кино.
Може по-рано към вас да намина.
Аз съм щастлив и във банята влизам.
После бретона си с гела зализвам
и издокаран, момичето чакам.
Правят ремонти над нас. Чувам тракане,
ала шума им не ме притеснява.
Времето бърза и ме приближава
с радост към моето мило момиче.
Ето, звъни на вратата! Аз тичам
и я прегръщам сърцато на прага.
- Знаех, че пак ще си дойдеш! Избяга
ти надалече, но вече си тука.
Щом теб те няма, животът е скука,
Митко, но днес аз съм много щастлива!
- А да се смееш, така ти отива! -
гушвам във шепи лицето ѝ сладко.
"Мама така ли е радвала татко?" -
мисъл ме води във друга посока.
- Знаеш ли, филмът направо жесток е!
Гледах реклама и кратичко клипче,
а и актьори известни са всичките!
- Щом съм със тебе, ще бъде прекрасно,
Таничка моя, това ми е ясно! -
казвам ѝ с думи почти заклинателни.
Тя ме поглежда със оня признателен
поглед, от който горещо ми става.
Двата билета в ръката ми дава
и трополим по стълбището двама,
както баща ми е правил със мама.
Вън има вятър и облаци тъмни.
В далечината - светкавици. Гръмна
и заканителен облак надвисна.
Ние обаче, преди да е плиснал,
в киното влизаме шумни и весели.
После в екрана потъвам унесен,
но не изпускам на Таня ръката.
Тръпката, вече на мене позната,
даже и филма ни не побеждава.
Екшън, завръзка, напечено става,
има и свръх драматични картини.
Ето, страхът по ръката ѝ мина,
пръстите стиска ми като спасение.
Но и във филма, почти е знамение,
младият мъж любовта си спасява.
Краят е хубав и си заслужава
да се почувстваме като героите.
Знаем и двамата: Трябва да сторите
всичко, което сърцето ви иска.
Има и куп неизвестни, но риска
си заслужава за твойто момиче,
щом от сърце ти в любов му се вричаш.
Вече излизаме. Филмът е свършил.
Клонче от цъфнало храстче откършил,
аз със усмивка поднасям на Таня.
Тя е замислена. Искам засмяна
пак да я видя - така ѝ отива!
В миг ме поглежда с усмивка щастлива,
сякаш е мислите мои прочела.
Хваща ръката ми бързо и смело
и е красива дъгата изгряла,
слънцето в мен и във Таня видяла.
Следва:....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
