Дневникът на (НЕ!)беладжията - 14
Първите крачки са лесни. Пътеката
като змийче пропълзяло провира се.
Дядо отвреме навреме поспира се,
че отговорен за нас е водачът.
Вятърът ту се засмее, ту плаче
и леденеят от него ушите ми
Таничка в стъките мои залита,
съсредоточила поглед в земята.
Мери с ефектния шал е жената
стожер за нашата малка колона.
Билково лукче - любими бонбони -
тя е раздала на нас превантивно
- Лукчето пази ви да не настините! -
авторитетно изказва се баба ми.
Дядо мъжкарство показва, но слабо
и недостатъчно в противоречие
с нея да влезе, че по красноречие
тя го надвива и слага във джоба си.
Аз за любимата Таня тревожа се.
Нейният шал е лежерен, на дупки,
тъничък, сякаш ще влиза в черупка,
като герой от вълшебната приказка.
Полза от него - на практика - никаква!
Моят е плетен от баба ми Койна
Истинска вълна. А плетката - двойна.
Искам да стопля вратлето на Таничка.
Тя противи се, на път да заплаче.
Мери ѝ казва: - Той има качулка.
Хайде, вземи го, студено е тука!
Дядо, поспрял се напред, ни подвиква:
- Никой от вас да върви не е свикнал!
Ние, засрамени, тръгваме в строя си.
"Тези обувки пропускат ли, бос ли съм,
че ми измръзнаха бързо краката?" -
питам се, но съм заключил устата,
да не напрягам аз никой излишно.
Докато гоня тревогата скришно,
Таня зад мене във камък се спъва,
пада и може би мускул разпъва.
Болка в лицето ѝ виждам, но стиска
зъбите тя като първа артистка
и ни повтаря, че нищо ѝ няма.
Дядо не мисли така и голяма
грижа лицето му е помрачила.
- Дай си крачето да видя! О, мила,
ти, според мен, си за лекар, момиче!
И на обратно ще трябва да тичаме...
- Само така си говориш! Колата
ще ни откара, не стряскай децата! -
Мери, разстроена, Таня прегръща.
- Е, щом е нужно, тогава се връщаме!
Труден е пътят, уж близко бе хижата,
като оазис в мечтите я виждах
и си мечтаех да стигнем накрая.
Дълго вървиме, цял час ли - не зная.
Нямам очи да се радвам на бялото.
А планината е блеснала цялата
снежните прелести да ни покаже.
Само за Таня си мисля и даже
болно ми става, че тъй се получи.
Кой да виня инцидент, че се случи?
Водим я в тяхната стая. Момичето
стене, горкото, но знам - от приличие
казва, че болката не е голяма.
В този момент прозвънява ми мама.
Вдигам и слушам: - Къде сте? - ме пита.
-Въздух да дишате там да насита!
- Мамо, довечера всички се връщаме.
- Стаи ли няма? Какви сте я свършили?
- Таня контузи се, лекар ни трябва...
- Кой? Повтори, че е връзката слаба!
Аз обяснявам какво се е случило.
После, от мама насоки получил,
вадя кутиите с нейната баница,
дето тя пъхна във моята раница.
- Първо хапнете поне, че тогава! -
казва ми тя и не ми разрешава
вкъщи обратно да връщам храната.
Мисля си колко е права жената.
Нека подсили се Таничка с нея.
Давам на дядо и Мери. Не смея
да настоявам сега пред момичето.
Баба на помощ в мига се притичва:
- Трябват ти сили. Хапни и да тръгваме!
Знам, че боли те, не се и залъгвам
аз и при доктора, че ще е лесно.
Но убеди се сама, че чудесна
баница Евито ни е направила!
Таня в леглото си се е изправила
и мълчаливо се бори с парчето си,
докато сълзи в очите ѝ светят.
Тръгваме. Дядо внимателно кара.
Аз се ядосвам, че люта попара
днес надроби ни съдбата капризна.
Нещо желаеш - то друго излиза...
Следва:...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
