Дневникът на (НЕ!)беладжията - 32
Мери и дядо са пак на морето,
винаги с куфар готов, общо взето,
те са. А аз съм в купето на влака.
Баба ми Койна отдавна ме чака,
станала в тъмно, момчето да срещне.
Нужда от помощ тя има и спешно
с нейните трудности аз ще се справя.
Дядо ми казваше да не забравя
ключ от мазето му с мене да взема.
Там инструменти за всички проблеми
има и лесно ще бъдат решени.
Стигнах ли? Всичко е непроменено,
липсва ми само любимото куче.
Помните още какво ми се случи
тука със Мери в предишни години.
Баба с прегръдка посреща ме: - Сине!
- Пеш ли дотука дошла си ми в жегата?
- Впрегнах каручката, Марко я теглеше.
Чакам те, Мите, с модерно возило.
Аз съм таксито ти, чеденце мило!
Вкъщи започвам веднага с оградата.
Лете я стягаме, зиме тя пада,
че е Балкан и снегът я затрупва.
Дядо метални пана вече купи
и от цимент ѝ изляхме основите.
Днес продължавам с оградата нова.
Помощ оказва ми циганче малко.
То работливо, но бедно е, жалко!
Аз съм помагал на тяхната къща.
Щом си добър, и животът отвръща
с мярката твоя, така получава се.
- Вдигай високо! - му казвам. Изправям се,
после в отворите всичко монтираме.
Няколко часа на труд! Не сумираме
точното време, че друго е важното –
как отзовал се е в трудност познатия,
който дори не наричаш приятел.
Човещината не се и пресмята!
Баба ми Койна е сложила масата.
- Хайде, момчета, че всичко изстина!
Хлябът ви чака от цяла година!
(Иска да каже труда, че е чакала.)
Гозби различни и квасено мляко
има. От малък така го харесвам!
Мия ръцете си, после се сресвам
и настанявам Селимчо отляво.
Баба, опекла в пещта рано хляба,
с пръсти разчупва го като погача.
Тази жена е будувала, значи,
с много любов е приготвила всичко.
Шарят очите на моя Селимчо,
чувам гладът как въпроси задава.
- Ха, заповядай, че ти заслужаваш
пресен самун и у вас да ти пратя.
Имаш сестричка и няколко братя,
нека и те си похапнат доволно!
Гледам очите му аз и неволно
мойта чиния към него побутвам –
сякаш по-пълна е, тъй ми се струва.
После и друго му слага в торбата
баба ми Койна, че знае жената
как се изхранват пет-шест циганета.
Аз го изпращам до тях и Анета –
майка му с възраст неопределима –
спешно ме дърпа: - Родилка си имаме!
Ражда свинята ми! Седем са вече.
Има и други, но трудност, човече,
мойта Гергана изпита накрая.
Гледам, но как да помогна - не зная.
Баба ти каза, че лекар ще ставаш.
Чел си. Е, хайде, какво ще направиш?
Мисля си - чел съм, но опит ми липсва.
Сядам на столчето, майката слисано
галя и зов да помогна дочувам.
После навеждам се без да умувам,
новороденото с обич прегръщам.
Махам слузта от устичката, връщам
глътката въздух на бебето розово.
Татко така е помагал и родова
май е страстта у дома към животните.
Гледаш в очите и, чуваш ли воплите,
значи избрал си ти точна професия.
Аз се усещам, че още съм стреснат,
но и на други прасенца помагам.
После изправям се и осъзнавам
колко неща предстоят ми да уча.
Нищо, по-важно е туй да се случи –
ветеринар да се видя накрая.
Пътят е дълъг, това си го зная!
Следва:....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
