Дневникът на (НЕ!) беладжията - 4
Сам на вечеря разпален разказвам.
Името исках аз да не казвам,
но ме пришпори с въпроси хитрушата,
докато белеше селските круши.
- И от кого ми е поздрава, Мите?
Как поздрав пращаш, а името скрито!
Казва се някак, навярно, момичето.
Знаеш - потайности аз не обичам!
Трябва да кажеш, защо шикалкавиш?
Половинчати неща ли ще правиш?
- Мамо, почакай, защо пък да крия.
Знаеш, че всичко си казваме ние.
Казва се Таня. От нашия клас е.
Тя е до мен, на редицата вдясно.
Знаеш я, бяхме на олимпиада.
Казах ти, тя че спечели награда!
Мама, спокойна, довършва вечерята.
Аз пък решавам да звънна. Трепери ми
сякаш гласа или явно мутира.
Съсредоточвам се, смелост набирам,
даже и камера бързо натискам
за да я зърна по скайп на екрана.
Аз ли съм? - питам се. Тази промяна,
чувствам, за мене е необяснима.
Таня ми пише, че работа има
и ще си ляга след филма веднага.
Болка внезапна гърдите ми стяга,
но се зачитам в роман приключенски.
"Тънкости имат душиците женски" -
сякаш представям си дядо да казва.
"Ти я избягваше - тя те наказва."
На сутринта търся другите дънки.
Може би съхнат, изпрани навънка.
Сменям пуловера с тревнозеления.
Казват, приличал ми. Чуждото мнение
няма законова сила, но вслушвам се.
В дънките вчерашни ядно намушвам се
и за закуска дори не помислям.
Шепа вода на лицето си плискам
и стъпалата превземам с подскоци.
Днес съм подготвен по всички уроци
и съм в очакване да ме изпитат.
Може въпроси странични да питат,
преговор правих на старите теми.
И съм научил дори теоремите,
дето ме плашеха. Вече са ясни.
Влизам в класа ни. Първият час е
по биология, после история,
а геометрия имам след втория.
Таня се прави, че не е видяла
как моя милост в класа е влетяла.
Има ли нещо? Тревожа се вече.
Друг глас ми вика: Спокойно, човече!
Погледи хвърлям към нея, но скришом.
"Тази тревога у теб е излишна!" -
тайно нашепва гласът, скрит във мене.
Май си създавам самичък проблеми.
Таня изглежда дори прибледняла.
Днес яз не нося закуска, но яла
ли е преди за часа да пристигне?
Ябълка имам, дали ще ѝ стигне?
- Номер девети, при мен на дъската!
Девет ли казаха? Цифра позната.
Смело излизам, урока разказвам,
биологична верига показвам.
- Учил си, момко,бележника дай си!
Как ли на три се дели седемнайсет?
Нищо, закръглям при теб на шестица.
Другия срок половин единица,
знай, че ще имаш да даваш накрая.
Сядам доволен, но още не зная
Таня дали се зарадва за мене.
Сякаш наистина е променена!
После дочувам я да разговаря
с Катето - нейна приятелка стара
и да ѝ казва през сълзи горещи.
- Вчера със майка ми случи се нещо.
Беше отишла тя до магазина.
Светва зелено и тръгва да мине,
но моторист я събаря на зебрата.
Върна се вкъщи, но дясно подребрие
си е ударила. Цяла нощ плака.
Днес е на лекар. Обаждане чакам...
Ето какво е станало, човече! -
казвам на себе си. - Чу ли го вече?
И зад гърба си, застанал пред нея,
ябълка вадя. Подавам... Не смея
нищо да кажа, ръката и стискам,
да я прегърна пред всичките искам!
Тя ме поглежда с очи насълзени.
- Митко, защо ми я даваш на мене?
- Да я опиташ и кажеш - прекрасна е!
После да чуеш от майка си: Ясно е,
че и късметът е бил с мене снощи!
Правиха снимка, отхвърлиха лошото!
Слагам ѝ моята ябълка в шепата.
Чувам на Таня в ухото си шепота,
но от шума ли или от вълнение,
ясно за мен е едно изречение:
- Ти си приятел и съм благодарна,
твоя приятелка аз ще съм вярна!
Следва:........
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
