Дните
Понякога денят ме тегли –
в прозореца валят дървета –
и обещава всичко негово
от мен да бъде възприето.
Тогава тялото ми тръпне
в предчувствие да се разтворя,
в живота страстен да се къпя,
и да се слея с всички хора.
Понякога денят ме пази
да не нахълтвам в него сляпо,
макар че вихърът ме блазни
аз знам – не е попътен вятър.
И корабът ми ще се лашка,
превит от воя на вълните,
а буря в неговата чаша
денят не иска да изпитам.
Понякога денят е странен -
мълчи, и нищо не разбирам -
дали ме пази, или кани -
абстрактността му тук съзирам.
Тогава чувствам нереалност,
не стъпвам, сякаш по земята.
Градът – декори театрални,
бездушни хора-кукли мята.
Понякога денят е истински!
И... сякаш аз си го измислям,
надеждите да сбъдне иска
и знам – от мене той зависи!
Поемам искрено ръката -
за мен животът я подава,
в мен влива сила непозната,
и всяка трудност отклонява!
Денят... и дните са различни
и знам – животът разнолик е.
Ту вдъхновен е, ту безличен,
но всичко дар е
и откритие!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
