До голо
Когато срещу мен е огледалото...
Вероника Павлова
Вчера ли бяхме на двайсет и две?
Михаил Белчев
Гледаш ме, гледаш, момиче... Вчера ли бяхме на двайсет?
Вече съвсем не надничаш в чуждите книги, признай си!
Своите даже заряза. Сенки ти спят под клепача.
Някаква тиха зараза тегли ума ти към здрача.
Пак в огледалото дириш смисъл светът да си струва.
То от майтап не разбира. Ти пък не се и шегуваш.
В скулите бръчки чертаят карта на прежни усмивки.
Бавно годините ваят спомени в смътни извивки.
Бледа си, бледа, момиче... Няма и помен от его.
Мислех, че слънце обичаш. Ти си се крила от него!
Щеше да тичаш до старост, а се препъваш в "Не мога".
Погледът още е гларус, но е заплетен в тревога.
Вяра не виждаш, защото спи в принудителна кома.
Как ти личат на челото два земетръсни разлома!
Плъзват змийчета нагоре — косъм по косъм сивееш.
Чуваш ме как ти говоря. После сама си се смееш.
Луда си, луда, момиче… Млъкваш. Не можеш да дишаш?
Устните стихове сричат, само че рядко ги пишеш.
Знам, че се криеш отдолу, там под неволите триста.
И разкопчаваш до голо мислите само на листа.
Ала у теб е септември. Бури листата ти ронят.
Дните с цигулкови тембри мъчат се да ги догонят.
Фино сребро зад стъклото... Виж се, оставаш му длъжна!
Как да повярваш в доброто, свикнеш ли все да си тъжна?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пепа Петрунова Всички права запазени
