До сутринта
От разчупената черупка на залеза
се излюпи безкрайна далечност,
като цвете от суша покварено
заизгнива притихваща вечност,
на стъпки в нищото хлопащи,
от отиваща си жалка неизбежност,
а заключено ехо в тропота
закънтя в ума ми зловещо.
Затворих очи и заслушах,
за да чуя сбогуване, нежност,
но акустиката на далечното
поглъщаше остатъците от човешкото.
Леко вдигнах ръка да помахам
на плахата умираща мечта,
а сърцето разхлопа се бурно
и разби тишината на милиони стъкла,
"Още е рано" прошепваше нищото,
"по залез с любов не се сбогува",
затова, моя недокосната нежност,
те оставям още нощ да съществуваш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Авелина Всички права запазени
