До сутринта
От разчупената черупка на залеза
се излюпи безкрайна далечност,
като цвете от суша покварено
заизгнива притихваща вечност,
на стъпки в нищото хлопащи,
от отиваща си жалка неизбежност,
а заключено ехо в тропота
закънтя в ума ми зловещо.
Затворих очи и заслушах,
за да чуя сбогуване, нежност,
но акустиката на далечното
поглъщаше остатъците от човешкото.
Леко вдигнах ръка да помахам
на плахата умираща мечта,
а сърцето разхлопа се бурно
и разби тишината на милиони стъкла,
"Още е рано" прошепваше нищото,
"по залез с любов не се сбогува",
затова, моя недокосната нежност,
те оставям още нощ да съществуваш.
© Авелина All rights reserved.
