Дочуто
Времето спряло е. Крачка, до две
и ще премине оттатък.
То и животът какво ли не взе –
всичко, дори без остатък.
Гледа навън с помътнели очи –
малко врабченце сивее.
Някакъв дъжд по стъклото сълзи.
Ден или два ще живее.
Ето, жена му, със бели коси,
стиска ръката му в шепа,
мести си погледа малко встрани,
с устните тихо прошепва.
„Слаб си, а силата утре те чака,
внучето пита за дядо.
Взираш се толкова много във мрака,
даже и в моята слабост.
Плочките в тъмното още пометох,
плеснах на няколко врани.
Кучето, наше е толкоз проклето,
спи и не пази дома ни.
Хайде, стани, че трябва да дойдеш,
чака асмата с гроздаци,
тежко на двора отново да тропнеш
и да засучеш мустаци.
Че да си кажеш ти мъдрата дума,
мойта душата да разплачеш.
Хайде, де! Ставай! Че черната чума
влачим подире си, влачим.
Зная, че хитър си, хитър за двама,
колко е да я надвиеш.
Господи, как да си скрия раната?
Шепна, а искам да вия.”
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
