Изви се този вятър като шепот
в най-тихото на съботното пладне,
разсипа от зелените си шепи
черешови мъниста над оградите.
Наниза сладост и тъга по равно
по тънкото душевно петолиние,
та кротката им песен да остави
по дългия си път небесна линия –
далечна, като писък на авлига
и близка, като белега от спомен,
за тези, дето горе се прибират,
докато живите със вятъра говорят.