Докато живите със вятъра говорят
Изви се този вятър като шепот
в най-тихото на съботното пладне,
разсипа от зелените си шепи
черешови мъниста над оградите.
Наниза сладост и тъга по равно
по тънкото душевно петолиние,
та кротката им песен да остави
по дългия си път небесна линия –
далечна, като писък на авлига
и близка, като белега от спомен,
за тези, дето горе се прибират,
докато живите със вятъра говорят.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
