Изви се този вятър като шепот
в най-тихото на съботното пладне,
разсипа от зелените си шепи
черешови мъниста над оградите.
Наниза сладост и тъга по равно
по тънкото душевно петолиние,
та кротката им песен да остави
по дългия си път небесна линия –
далечна, като писък на авлига
и близка, като белега от спомен,
за тези, дето горе се прибират,
докато живите със вятъра говорят.
© Христина Мачикян All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
