Докосната от морето
Гласът на нощ далечен заехтя
и с тъмната си същност се надигна.
А слънцето се спусна от върха -
до хоризонта бляскаво достигна.
А залезът не се подвоуми -
на слънцето последни отпечатъци
събра, за да останат пак сами
вълните - без мозаечни отблясъци.
Наситеният гребен на вълна
остана сам, без бялата си грива...
И друга бе - не както през деня -
загадъчна, невиждана и сива!
Морето ни подсети, че е с нас,
че е бездънно - бяхме го забравили.
От бездната се чу далечен глас,
отломъци и звуци да прибави.
Вълните се разбиваха в прибой.
И както демон, който се оттегля,
дочувахме пронизващия вой,
оформяхме усещания бегли.
Отгоре сме те гледали, Море,
а имаш си съкровища в недрата
Добре, че е нощта, да разберем
зад скритата повърхност на нещата.
И тъй - под тъмното небе седя,
усещам бряг и тялото го чувства.
На тайнственото пъзела редя,
превръщам дълбините във изкуство.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
