„Докосни ме, моля те“ си мислех аз.
Уви не дойде момента, ни после, ни тогаз.
Докосни ме в тишината.
Туй ми е нужно на душата.
Докосни ме както никога не си преди.
Не може толкоз да ми навреди.
Докосни ме и заспи.
Да те съзерцавам дори и спяща, не ще ме умори.
Докосни ме, не забивай и не се мръщи.
По-добре кажи си всичко, дори ако искаш изкрещи.
Докосни ме пак и след туй се усмихни.
Все пак, смехът лекува ни, нали ? ...