„Докосни ме, моля те“ си мислех аз.

Уви не дойде момента, ни после, ни тогаз.

Докосни ме в тишината.

Туй ми е нужно на душата.

Докосни ме както никога не си преди.

Не може толкоз да ми навреди.

Докосни ме и заспи.

Да те съзерцавам дори и спяща, не ще ме умори.

Докосни ме, не забивай и не се мръщи.

По-добре кажи си всичко, дори ако искаш изкрещи.

Докосни ме пак и след туй се усмихни.

Все пак, смехът лекува ни, нали ?

Докосване, усмихва, потреперване, захлас.

„Да, това бе един чудесен ден“ си казах аз.