Дали това е вятърът тогава,
отгърнал незавидното ми "щастие"?
Душата ми отвътре е изядена
и само сълзи са останали в телата ни.
И как студено е от тези сълзи мислени,
протегнали ръце да те докоснат,
очите ти - настръхнали бездомници,
очакват вятъра студеното... да проси.
Урок по обич ли ти трябва... или по обичане,
в голотата на усмихнато умиране,
и в умирането на бездомните снежинки,
какво ти трябва още?... Непростимо е!
Очаквам утре вятърът да ме изпие,
да докосне с обич мъката ми искрена.
И сълзите ми свършиха от тичане,
и от смешния копнеж да те докосна!
© Диана Димитрова Всички права запазени