по текст на Красимир Тенев
Зад дверите ти тежко катедрални
просъсква непосилен студ.
Във вихъра на спомен луд
наливаш бавно чашите прощални.
Останал за плача ми глух,
прегръщаш ледените си скрижали,
за нищо на света да не прежалиш
вилнеещ спомен – изумруд.
А времето – крадец на листопади,
завихрило и мраз, и смут,
превърна устните ми във бокали.
Допий ме сред порутените зали!
Йереино, ела! Без звук
да те смиля пред моите олтари!
© Росица Петрова Всички права запазени