Дори да ме докоснеш, хей така...
Дори да ме докоснеш, хей така,
нехайно и привидно уморено,
ще хукне пак в премръзналите вени,
онази буйна пролетна река.
Ръцете ни навеки ще сплете,
като върбови вейчици зелени,
ще пия сок от теб и ти от мене,
а жаждата ни само ще расте.
А нощем среброликата Луна
лицето си в реката ще оглежда
и в подмолите ще лови надежда -
златиста рибка – свети, ето на.
В тревата светъл спомен е стаен,
огрява полунощната тръстика
и с вятърно гласче при мен те вика,
преди да е настъпил онзи ден.
Реката в който всичко ще забрави,
щурчетата ще млъкнат, ненадейно –
забравата ще вземе всичко нейно
и ще помръкнат злачните дъбрави.
По детски ще заплаче облак сив.
И сред върбите ехото ще нищи,
на кръстопът запалено огнище –
дано изрови въглен – още жив.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
