Драмите на умиращия поет

14.06.2008 г., 17:47 ч.

Поезия » Друга

890 0 3

Защо в ума ми толкова разбъркан,

плахо вилнее стиха ми толкова разкъсан?

Защо на хартия толкоз бяла, лека,

не би се той излегнал, като в постеля мека?

Защо ме ти измъчваш, творение мое?

Писмото, спасение, за мене то е.

Прости ми, че ругая те, мое съзнание!

Но да те нямаше все имам аз желание.

Що и болка, и страст, и мъка, и любов.

Чувствата, в онзи мой свят.

Що хора предадох дорде чуя тоз зов.

Зова на сърцето, останал тьй свят.

И сега, драскам аз на този лист хартия,

леят се думи, ала без магия.

Няма нямаше и не ще има чувства на хартия.

Всичко е една студена зима.

И всичко продължава да изстива,

ума ми, картини нови вече дори не преоткрива.

Стиха, едва, едва, отрони ни се със черни букви нежен

и във вечен сън потъна, като Ледена Кралица снежен.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

Burns

2015-02-01T22:13:56+02:00

Виждам доста потенциал, но той иска много практика, опити и усилия. Харесва ми този смисъл и тази емоция, които се прокрадват като единна нишка, свързваща цялостно текста. Не спирай да пишеш
dark_winged (Мирела Шопова)

2008-07-08T01:52:43+03:00

Много объркано и доста неритмично... Не лоша идея, представена по лош начин...
VAL40 (Валентин Първанов)

2008-06-15T02:24:12+03:00

Супер е !!! БРАВО !!!