Драмите на умиращия поет
Защо в ума ми толкова разбъркан,
плахо вилнее стиха ми толкова разкъсан?
Защо на хартия толкоз бяла, лека,
не би се той излегнал, като в постеля мека?
Защо ме ти измъчваш, творение мое?
Писмото, спасение, за мене то е.
Прости ми, че ругая те, мое съзнание!
Но да те нямаше все имам аз желание.
Що и болка, и страст, и мъка, и любов.
Чувствата, в онзи мой свят.
Що хора предадох дорде чуя тоз зов.
Зова на сърцето, останал тьй свят.
И сега, драскам аз на този лист хартия,
леят се думи, ала без магия.
Няма нямаше и не ще има чувства на хартия.
Всичко е една студена зима.
И всичко продължава да изстива,
ума ми, картини нови вече дори не преоткрива.
Стиха, едва, едва, отрони ни се със черни букви нежен
и във вечен сън потъна, като Ледена Кралица снежен.
© Мирела Славова All rights reserved.
