Странник скитащ из гората...
Гората – тъмна, мрачна и зловеща.
Той самия – мрачен и замислен,
пропускал сенките край него да минават.

Вървял така година-две –
може би минута или ден.
Защото в таз гора злокобна,
мигът тече сякаш векове.

Та вървял си той и мислил си
за туй или онуй: как времето тече,
но всъщност спряло е во веки;
как нощното небе от звезди се озарява.

Мислил за далечни светове,
за непознати никому места
за богове, богини, кралици
и царе...


Дразнел се от хора тесногръди,
присмивал се на глупостта
и над дребните им нужди –
понякога направо и дребнави.

За него имало задачи да решава
от световно естество и полза.
- Те по-важни са от някакви си
дреболии на простия народ –
казвал той и отминавал.

И тъй живял ден за ден,
а времето - негов смъртен враг-
не спирало пред нищо
и мрак в сърцето му вселявало.

И ето срещнал старец белобрад –
усмихнат, весел до немай-къде.
Личало си, че с бодра крачка,
устремено крачи към смъртта
за последната прегръдка.

Спрял се стареца за малко –
да погледа чудото небе,
след което продължил
освежен от красотата.

Странникът съзнал тогава,
че изпуснал нещо важно и красиво,
достойно и велико – Дребното –
и в този миг се срещнал със Смъртта.