Другият
"Жени, Женичка моя" - той така ме нарича.
Не ми бърка никога името с друга.
Може би малко, но все пак ме обича,
може би даже не е с мен само от скука.
И на плитчици тънки заплита косите ми
с пръсти по-нежни от вятърен полъх,
после с усмивка в позлата целува ме
и ме люби по залез, на дъбрава ухаещ.
И съм негова, и съм толкова своя си.
Ненатрапчив в мисълта ми присъства,
той е "Другият", със когото крилата ми
се разтварят, за да политна...
И ми се иска с пролетта да ме грабне,
да ме отведе надалеч, надалеч...
да се губя във него, а той във мене,
да изпише "Обичам" със тънък писец.
Да ми купи роклята от сънищата,
с цвят на залеза от кадифе,
и обувките с токчета, скрити в пясъка,
сред мидите, блестящи от седеф.
Колко много "искам" отново нанизах,
а всъщност искам само едно - да погаля
този, когото закопнях, заобичах,
ала щом се събудих, си отиде с съня ми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
